Когато договорът бъде признат за нищожен или унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея.
През 2001г. доверителите ми в лицето на едно семейство взимат заем в размер на 1700 лв. от заложна къща, за обезпечаването на който заем е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. Няколко месеца след сключения предварителен договор за покупко-продажба заемодателя прави искане до съда по чл.19,ал.3 от ЗЗД с който иск желае съда да обяви сключения предварителен договор за окончателен. Воденото дело и за двете страни приключва 2009 г. с решение на ВКС. В мотивите си Върховния съд е приел за установено от събраните по делото гласни и писмени доказателства следното: че доверителите ми са сключили договор за заем в размер на 1700 лв. /а не твърдяната сума в доста по-голям размер/ и в тази връзка са сключили нарочен договор за обезпечение на който е бил подписан и предварителния договор за продажба. ВКС категорично е приел факта, че с така подписания договор страните предварително са уговорили начин на удовлетворяване на крадитора, различен от този, който е предвиден в закона – залог или ипотека.
Явно недоволен от това решение на ВКС, ищецът подава искова молба 2009 г. за връщане на всичко, което е получила страната по един нищожен или унищожаем договор. Доводите, както сами разбирате, бяха за една доста по голяма сума от действително получената от страна на ответниците. От разпитаните в съдебно заседание свидетели съдът кредитира тези които твърдяха, че доверителите ми са взели в заем сума в размер на 1700 лв, нужна им за абитуриентския бал на сина им и никога не са получавали сумата, твърдяна от ищцовата страна. Най-същественото доказателство в наша защита бе факта, че ищеца, водейки през годините делото за обявяване на предварителния договор за окончателен, бе изпълнил разпоредбата на чл.110 ЗЗД, според която с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок и вземането се е погасило по давност. В тази връзка бе и постановеното решение, според което със свидетелски показания се доказа по един безспорен и категоричен начин, че доверителите ми са усвоили само и единствено сумата от 1700 лв. и никога не са получавали търсената от ищцовата страна по-голяма сума. На второ място вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, както в случая, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл.110 ЗЗД, а в настоящия казус бе изминал период от 7 години.